История на украинската земя

Украйна е една от европейските държави с най-сложна териториална история. Земите, които днес образуват страната, в продължение на столетия са принадлежали на различни държави, империи и културни пространства. Някои са били част от Полша и Литва, други от Австрия и Унгария, трети от Русия, а южните степи и Крим дълго време са били свързани с татарския и османския свят.

Това историческо разслоение обяснява голяма част от особеностите на съвременна Украйна. Разликите между западните и източните области не се изчерпват с езика. Те засягат религията, обществените традиции, историческата памет, отношението към Русия и Европа, а доскоро и политическите предпочитания.

---

Същевременно би било погрешно страната да се разглежда като механично съединение на два различни народа. Украинската идентичност се е развивала в продължение на векове, а след 2014 г. и особено след руското нахлуване през 2022 г. националното самосъзнание претърпява съществени промени.

Киевска Рус – общото начало

Историята на украинските земи като част от източнославянския свят обикновено се свързва с възникването на Киевска Рус през IX век. Държавата се формира около търговските пътища между Балтийско и Черно море, като Киев постепенно се превръща в неин основен политически и културен център.

През 988 г. княз Владимир приема християнството от византийската традиция. Покръстването има огромно значение за развитието на източните славяни. Оттук произхожда общото православно наследство, което днес споделят украинци, руснаци и беларуси.

Важно е обаче да се направи разграничение. Киевска Рус не е национална държава в съвременния смисъл. Нито украинската, нито руската, нито беларуската нация съществуват тогава в днешния си вид. И трите по-късни национални традиции имат исторически основания да търсят своите корени в тази средновековна държава.

През XII век Киевска Рус постепенно се разпада на отделни княжества. Монголското нашествие през XIII век, особено превземането на Киев през 1240 г., ускорява политическото разединение.

От този момент историческите пътища на различните източнославянски земи започват все по-отчетливо да се разделят.

Между Литва, Полша и татарските държави

През XIV век значителна част от земите на днешна Украйна попадат под властта на Великото литовско княжество. То завладява Киев, Волиния, Подолия и други територии, като дълго време запазва местните правни и административни традиции.

Литовската държава не е етнически еднородна. Голяма част от населението ѝ е източнославянско и православно, а русинският книжовно-канцеларски език има важно място в управлението.

В същото време Галиция, с център Лвов, още през XIV век преминава под полска власт.

През 1569 г. Люблинската уния създава Полско-литовската държава, известна като Жечпосполита. Значителни украински територии, дотогава управлявани от Литва, преминават под непосредствената власт на Полската корона.

Така по-голямата част от днешна Централна и Западна Украйна се оказва в политическото пространство на полско-литовската държава.

Полската аристокрация, католическата култура и феодалните отношения оказват силно влияние върху местното общество. Православното население обаче запазва своите религиозни традиции и постепенно започва да ги възприема като белег на собствената си общност.

Особено значение има Брестката уния от 1596 г., когато част от православните епископи в Жечпосполита признават върховенството на папата, като запазват източния богослужебен обред. Така се оформя униатската, по-късно наречена гръкокатолическа църковна традиция.

Междувременно южните степи и Крим следват друг исторически път. Кримското ханство, възникнало през XV век, от 1475 г. се намира в зависимост от Османската империя. Османците владеят и важни черноморски крепости и крайбрежни територии.

Следователно още през XVI век територията на днешна Украйна принадлежи на няколко различни политически и цивилизационни пространства.

Казаците и разделянето по Днепър

През XVI–XVII век в долното течение на Днепър се оформя особена военно-политическа общност – запорожките казаци.

Те произлизат от разнообразни среди, но постепенно изграждат собствена организация, военни традиции и силно чувство за автономия. Запорожката Сеч се превръща в символ на казашката свобода.

През 1648 г. Богдан Хмелницки оглавява голямо въстание срещу полската власт. То прераства във война, довела до създаването на Казашкия хетманат.

През 1654 г. Хмелницки сключва споразумение с московския цар, известно като Переяславската рада. Неговото историческо тълкуване остава предмет на спорове. Руската имперска традиция го представя като обединение на сродни народи, докато украинската национална историография подчертава казашкото стремление да се осигури военна защита при запазване на самоуправлението.

Последвалите войни довеждат до Андрусовското примирие от 1667 г. между Русия и Полша.

Тогава се оформя разделението между:

• Левобрежна Украйна – земите източно от Днепър, преминали под московска власт, с особения статут на Хетманата.

• Деснобрежна Украйна – значителна част от земите западно от Днепър, останали под полска власт.

Киев, макар да се намира на десния бряг, преминава под московски контрол.

Това разделение е особено важно. То създава две различни политически среди, чиито последици се усещат и през следващите столетия.

Руската империя и Хабсбургската монархия

През XVIII век настъпва ново голямо преразпределение.

Руската империя постепенно премахва автономията на Казашкия хетманат. През 1764 г. е ликвидирана хетманската институция, а през 1775 г. руските войски унищожават Запорожката Сеч.

Междувременно Русия разширява владенията си към Черно море. През 1783 г. Екатерина II анексира Кримското ханство.

Разделите на Полша през 1772, 1793 и 1795 г. довеждат до включването на почти цяла Деснобрежна Украйна в Руската империя.

Но западните земи имат различна съдба.

Галиция преминава под властта на Хабсбургите през 1772 г. Буковина е присъединена към австрийските владения през 1775 г., а Закарпатието от векове принадлежи към Унгарското кралство, впоследствие част от Хабсбургската монархия.

Така през XIX век украинските земи са разделени основно между две империи: Руската и Австрийската, а след 1867 г. – Австро-Унгарската.

 

В Руската империя украинските земи постепенно се интегрират в общата административна система. Руското правителство възприема украинците, често наричани „малоруси“, като част от по-широкия руски народ.

През XIX век се предприемат ограничения срещу употребата на украинския език в печата и образованието. Особено известни са Валуевският циркуляр от 1863 г. и Емският указ от 1876 г.

В австрийските владения условията са различни. Макар полското влияние в Галиция да остава силно, украинското национално движение постепенно получава възможности за развитие чрез училища, културни организации, периодичен печат и политическо представителство.

Лвов се превръща в един от важните центрове на модерното украинско национално възраждане.

Именно тук се появява съществена разлика: на запад украинската национална идентичност се развива в съперничество главно с полското културно и политическо влияние, докато на изток – в отношения на близост и противопоставяне с руската държавна и културна традиция.

XX век – войни, революции и съветско обединение

Първата световна война разрушава и Руската, и Австро-Унгарската империя.

След революцията от 1917 г. в Киев е провъзгласена Украинската народна република. През 1918 г. в бившите австрийски владения възниква Западноукраинската народна република.

Двете държавни образувания обявяват своето обединение през януари 1919 г., но войните с болшевишка Русия, Полша и други сили не позволяват то да се осъществи трайно.

След края на военните действия украинските земи отново се оказват разделени.

През 1922 г. Украинската съветска социалистическа република става една от републиките основателки на СССР.

Съветският период има противоречиво наследство. През 20-те години болшевишкото правителство насърчава употребата на украински език в рамките на политиката на коренизация. През 30-те години обаче започват репресии срещу украинската интелигенция, засилва се русификацията и настъпва катастрофалният глад от 1932–1933 г., известен като Голодомор.

След пакта Молотов–Рибентроп от 1939 г. и съветското нахлуване в Източна Полша СССР присъединява Източна Галиция и Западна Волиния към Украинската ССР.

През 1940 г. Съветският съюз отнема от Румъния Северна Буковина и части от Бесарабия, някои от които също са включени в Украинската ССР.

Германското нападение над СССР през 1941 г. поставя почти цялата територия на Украйна под нацистка окупация. Войната е съпроводена с масови убийства на евреи, репресии, депортации и ожесточени сражения.

В западните области действа Организацията на украинските националисти и Украинската въстаническа армия. Част от националистическите среди първоначално търсят сътрудничество с Германия срещу СССР, но отношенията им с германските окупатори са противоречиви и преминават през различни етапи. Украински националистически формирования участват и в етнически прочиствания срещу полското население във Волиния и Източна Галиция.

Същевременно милиони украинци воюват в Червената армия срещу нацистка Германия.

След войната западните територии остават в СССР. През 1945 г. Закарпатието е отстъпено от Чехословакия на Съветския съюз и присъединено към Украинската ССР.

Последното голямо териториално изменение настъпва през 1954 г., когато Кримската област е прехвърлена от Руската СФСР към Украинската ССР.

Така се оформя териториалната структура, която Украйна наследява при обявяването на независимостта си през 1991 г.

Каква е разликата между Западна и Източна Украйна?

Различното историческо минало е оставило отчетливи следи в населението на страната. Но преди сравнението е необходимо уточнение: Украйна не се дели просто на западна и източна половина.

Галиция, Волиния, Закарпатието и Буковина имат различна история. Същото важи за Донбас, Харков, Одеса, Днепър и Крим. Централна Украйна, включително Киев, представлява самостоятелно историческо и културно пространство.

Въпреки това съществуват няколко ясно различими тенденции.

Народ и етнически произход

Етническото ядро на населението в повечето украински области е украинско. Разликата между западните и източните региони не е толкова в произхода, колкото в историческите процеси на асимилация, миграция и формиране на идентичността.

В западните области украинското население запазва по-силно изразена езикова и културна обособеност. Тук има и исторически общности от поляци, унгарци, румънци, русини и други народности.

В източните и южните области руското присъствие е значително по-силно, особено след индустриализацията през XIX и XX век. Донбас се превръща в голям индустриален център, привличащ работници от различни части на Руската империя и впоследствие на СССР.

Според последното пълно преброяване на населението от 2001 г. украинците са 77,8% от населението на страната, а етническите руснаци – 17,3%.

Тези числа обаче не бива да се пренасят механично към настоящето. След 2014 г. и особено след 2022 г. войната, миграцията и демографските промени съществено изменят картината.

Исторически украинският език доминира в селските райони на голяма част от страната, но руската имперска и съветска политика утвърждава руския като език на администрацията, висшето образование, индустрията и значителна част от градската култура.

В Западна Украйна украинският остава преобладаващ език на всекидневното общуване.

В Източна и Южна Украйна руският дълго време има силни позиции, особено в големите градове.

Разликата обаче намалява след руското нахлуване.

Според изследване на Киевския международен институт по социология от февруари–март 2025 г. употребата на украински като основен домашен език изглежда така:

На национално равнище през 2025 г. 63% от анкетираните посочват украинския като домашен език, 13% – руския, а 19% употребяват двата езика еднакво често.

Тук има една особено важна особеност: рускоезичен украинец не означава непременно етнически руснак, а още по-малко човек с проруска политическа ориентация.

Това разграничение придобива особена важност след 2022 г., когато много рускоезични украинци се включват в съпротивата срещу руското нахлуване.

Религия – православен изток и гръкокатолически запад?

Религиозното разделение е сред най-интересните особености на украинското общество, защото непосредствено отразява историческите граници.

В Централна и Източна Украйна преобладава православието. В западните области съществува силно гръкокатолическо присъствие, особено в Галиция.

Украинската гръкокатолическа църква запазва византийския обред, но признава върховенството на Римския папа. Следователно тя не бива да се отъждествява с римокатолицизма от латински обред.

През 1946 г. съветските власти организират т.нар. Лвовски събор, чрез който гръкокатолическата църква е насилствено присъединена към Руската православна църква. Този акт не е признат за каноничен от Католическата църква. Гръкокатолическите общности продължават да съществуват нелегално до възстановяването на легалния им статут в края на 80-те години.

В православната среда след независимостта се развиват няколко църковни юрисдикции. През 2018 г. е създадена Православната църква на Украйна, получила томос за автокефалия от Константинополската патриаршия през 2019 г. Руската православна църква и редица други поместни православни църкви не признават тази автокефалия.

Продължава да съществува и Украинската православна църква, исторически свързана с Московската патриаршия, която през 2022 г. обявява независимост и самостоятелност в своето управление. Нейният каноничен статут и отношенията ѝ с Москва остават предмет на остри спорове.

Религиозната картина не може да бъде сведена до противопоставяне между гръкокатолици и православни, тъй като и в западните области има многобройно православно население.

Според проучване на центъра „Разумков“ от ноември 2025 г.:

Данните показват и друга съществена разлика – религиозността като цяло е значително по-висока в западните области.

Там 86% от анкетираните се определят като вярващи, докато на изток този дял е 53,7%.

Следователно разликата е не само конфесионална, но и свързана със степента на секуларизация.

В Западна Украйна историческата памет е силно повлияна от борбата срещу полската власт, съветската окупация и репресиите на комунистическия режим.

Особено място в националистическата традиция заемат Степан Бандера и Организацията на украинските националисти.

Оценката за тях е дълбоко противоречива. За част от украинците те са символи на борбата за независимост. За поляците паметта за масовите убийства във Волиния през 1943–1944 г. остава тежка историческа травма. Историческите изследвания документират и участието на украински националистически формирования в насилия срещу евреи и други цивилни.

В Източна Украйна през съветския период много по-силно се утвърждава паметта за Великата отечествена война, индустриализацията и съветските военни победи.

Но и тук картината е сложна. Източните и централните области са тежко засегнати от Голодомора, сталинските репресии и германската окупация.

След 2014 г. отношението към съветското минало започва да се променя, а войната след 2022 г. ускорява преоценката на историческите символи.

Политическото самосъзнание и отношението към Русия

До 2014 г. регионалните политически различия са отчетливи.

Западните области традиционно подкрепят по-силно партии и кандидати, които поставят акцент върху украинската национална идентичност, ограничаването на руското влияние и сближаването с европейските институции.

В източните и южните области по-голямо влияние имат политически сили, застъпващи по-близки отношения с Русия, защита на руския език и икономическите връзки с постсъветското пространство.

Това противопоставяне е особено видимо по време на президентските избори през 2004 и 2010 г.

Но то никога не е абсолютно. В Източна Украйна има силни проукраински среди, а в западните области съществуват различни политически течения, които не могат да бъдат сведени до единен националистически лагер.

Руската анексия на Крим през 2014 г., войната в Донбас и пълномащабното нахлуване през 2022 г. променят политическата среда.

Националната идентичност все повече се свързва с гражданската принадлежност към украинската държава, а не непременно с украинския като майчин език.

Така един рускоезичен жител на Харков или Одеса може да притежава не по-слабо украинско национално самосъзнание от украиноезичен жител на Лвов.

Крим – отделен исторически случай

Крим заслужава самостоятелно разглеждане, защото историческият му път се различава както от западните, така и от източните украински области.

В различни епохи полуостровът е бил част от гръцкия колониален свят, владенията на Рим и Византия, татарските държави, Генуезките търговски колонии и Османската империя.

От XV век основната местна политическа формация е Кримското ханство.

След руската анексия през 1783 г. започват дълбоки демографски промени, свързани с преселване на руснаци и други групи и емиграция на кримски татари.

През 1944 г. Сталин нарежда депортацията на кримските татари, обвинени колективно в сътрудничество с германските окупатори. Те получават възможност масово да се завръщат едва в края на съветския период.

През 1954 г. Крим преминава административно към Украинската ССР, а през 1991 г. става част от независима Украйна.

Русия анексира полуострова през 2014 г., но тази анексия не е призната от Украйна и преобладаващата част от международната общност.

Крим показва защо историята на украинската територия не може да бъде сведена единствено до отношенията между украинци и руснаци.

Сравнението накратко

Таблицата представя исторически тенденции, а не неизменни характеристики на всеки жител или област.

Една държава, съставена от различни исторически пространства

Историята на Украйна показва, че съвременните ѝ граници обединяват земи с различен политически, културен и религиозен опит.

Галиция е живяла столетия в полския и австрийския свят. Волиния е преминавала между литовска, полска и руска власт. Централна Украйна е наследник на Киевска Рус и казашката държавност. Източните области са били дълбоко интегрирани в Руската империя и съветската индустриална система. Крим има собствено татарско, османско и руско минало.

Всички тези различия са реални и не бива да бъдат премълчавани. Но не бива и да се превръщат в доказателство, че украинската нация е изкуствено създадена. Много европейски нации са възникнали чрез постепенното обединяване на области с различна историческа съдба. Италия и Германия са очевидни примери.

По-интересен е въпросът какво обединява тези земи.

През XIX век украинското национално движение постепенно изгражда общ езиков, исторически и културен разказ. През XX век съветската държава, независимо от противоречивата си национална политика, събира повечето украински земи в една административна република. След 1991 г. независимата държава създава общи политически институции.

След 2014 г. и особено след 2022 г. се появява и нов, извънредно силен обединяващ фактор – общият опит от войната.

Това не заличава различията между Лвов, Киев, Харков, Одеса и Донецк. Но променя тяхното значение. Разликата между руски език и руска национална принадлежност става все по-ясна, а старото противопоставяне между „прозападна“ и „проруска“ Украйна все по-трудно описва действителността.

В крайна сметка съвременната украинска нация не е просто продължение на една средновековна държава, нито механичен продукт на съветското териториално устройство. Тя е резултат от дълъг исторически процес, в който участват различни политически традиции, религиозни общности и културни влияния.

Парадоксът е, че именно войната, започнала под лозунга за историческото единство на руснаци и украинци, се превърна в един от най-силните фактори за укрепването на самостоятелното украинско национално самосъзнание.

Източници

 

• Encyclopedia of Ukraine – „History of Ukraine“, „Galicia“, „Volhynia“, „Poland“. Историческа хронология, териториални изменения и национално развитие.

• Държавна статистическа служба на Украйна – Всеукраинско преброяване от 2001 г. Етнически и езиков състав на населението.

• Киевски международен институт по социология (KIIS) – „Attitude towards teaching Russian in Ukrainian-language schools“, март 2025 г. Данни за домашния език и регионалните изменения.

• Център „Разумков“ – „Religiosity, confessional affiliation and inter-church relations in Ukrainian society“, ноември 2025 г. Религиозна принадлежност и регионални различия.

• Център „Разумков“ – „Religiosity, trust in the Church, confessional division and inter-church relations in Ukrainian society“, октомври 2024 г. Данни за православните юрисдикции, гръкокатолиците и религиозността.

   

U-DIGEST